Годините си минават, аз и моите връстници остаряхме,някои  ни напуснаха завинаги и толкова. А бяхме 40 годишни на 10 ноември,пълни с ентусиазъм и глави шумящи от сини знамена и свободни думи. Душите ни се къпеха от свободата и немотията не беше важна. Да, бяхме употребени от колаборационистите на "кръглата маса" и всички следващи СДС шмекери и фокусници. Всички тези "вождове от онова време" са в по голямата си част заможни хора и не желаят да си спомнят "гладните години". Те сигурно с отвращение гледат вталените си тела и пуловерчетата с които бяха облечени,колчем им попаднат пред погледа старите снимки.
Но на всички тях в устата им е европейската ориентация на страната,сякаш няма нищо по-важно от това папагалско повтаряне на няколкото банални изречения.
За съжаление реалноста на по голяма част от хората е съвсем друга и много жестока. Единственото реално нещо е че, 20 години след 10 ноември 1989г. нашите деца са свободни и имат възможност да се махнат веднага от тази страна. 
Тази тъжна констатация в навечерието на горната дата е самата реалност,защото за мен и моите връстници остава само надеждата която умира последна.